Да дадеш на някого риба, а не да го научиш как да я лови – според ново изследване, публикувано в сп. “Сайънс”, може би точно това е по-добрият начин за спасението на западащите световни запаси от риба. От години учени и риболовци са наясно, че глобалната популация от риба е в лошо положение. Според едно мрачно изследване от 2006 година, до 2048-а всички големи риболовни компании може да банкрутират заради прекалено усиления риболов и унищожението на естествената среда на рибите. Сега екип от икономисти и биолози заявява, че има начин да се избегне изгубването на този съществен ресурс в световния океан: повече квоти.
В миналото квотите за риболов – или правителствените разрешения за улов на определено количество на частните риболовци – не бяха особено обичани. Но изследователите, начело с учените от университета в Калифорния, Санта Барбара, анализираха повече от 11 000 риболовни компании в целия свят. И стигнаха до извода, че страните, които са приватизирали ефективно пазара на риба чрез разпределяне на квоти, са застрашени наполовина по-малко от краха, заплашващ останалите. „Идеята е, че като обезпечават достъпа на отделни рибари или групи за дългосрочен период, те поощряват грижите за ресурсите, обяснява водещият изследването Кристофър Костело, икономист в Санта Барбара. Ако прекалят с улова или разрушат жизнената среда на рибите, в бъдеще ще имат по-беден пазар, което ще намали печалбите им.”
Според Костело риболовците и всички места, на която се лови някакъв вид риба, представляват прекрасен пример за трагедията, свързана с продоволствията – класическа икономическа метафора за споделените ресурси, които се унищожават заради надпреварата между ползващите ги. Ако на рибарите се отпуснат квоти за улов – известни също като индивидуални квоти за риболов (Individual Fishing Quotas), това няма да задуши конкуренцията, а ще я управлява като превърне рибарите в акционери в риболова. Костело обяснява, че индивидуалните квоти, които може да бъдат купени, продадени или търгувани като акции, ще попречат на свръхулова, а риболовците ще бъдат заинтересувани да съхранят ресурсите за в бъдеще.
Въпреки все повечето доказателства за ефективността им, програмите за дяловия риболов са все още относителна рядкост. Едва 121 от 11-те хиляди риболовци, изследвани от Костело и екипа му, са използвали тази система. Но Гунар Кнап, икономист от университета в Аляска, твърди, че идеята за приватизиране на риболова набира сила, тъй като рибарите разбират, че това може би е най-добрият начин да се защити рибата и собствената им работа.
Да вземем за пример улова на плоската риба камбала в Аляска, за който през 1995 година бяха въведени квоти. „По онова време сезонът за улов на камбала се превръщаше в 48-часова надпревара да се улови колкото се може повече риба в позволеното от закона време, разказва Линда Бенкен, директор на Alaska Longline Fishermen’s Association, която се занимава с риболов в Ситка от 1982 година. Нямаше значение какво е времето, всеки с пръчка и кукичка тръгваше да лови. Но това е Аляска. Тук времето може да е много лошо. Потъваха лодки. Умираха хора.” Нещата дори се влошавали, когато рибарите се връщали с улова си по едно и също време, и заливали пазара с улова, за който рискували живота си.
След като били въведени квотите обаче, сезонът за улов на камбала се удължил от един-два дни до девет месеца. Затова рибарите спрели да рискуват живота си в лошото време, а смъртните случаи спаднали до 15 на сто. А тъй като пазарът вече не бил наводнен за една седмица, цената на рибата се увеличила четири пъти. „Индивидуалните квоти направиха риболова по-безопасен, казва Бенкен. И се отразява по-добре на ресурсите.”
Въпреки това практиката в малкото страни, които разпределят квоти, показва, че те са доста спорни. В Нова Зеландия, където се прилагат от десетилетия, рибарите се оплакват, че квотите водят до нелоялни обединения: големите компании купуват и трупат квоти, а по-малките не могат да издържат на по-ниските цени, които големите могат да си позволят, тъй като продават повече. Други се притесняват заради приватизацията на сектор, който традиционно е бил държавен. Но според Кнап най-големият проблем с квотите за риболов е на първо място как да бъдат отпускани справедливо. „Ситуацията прилича на разделянето и раздаването на безстопанствена земя, казва Кнап. Ако се върнеш след 10 години и попиташ фермерите какво мислят за това, всички ще са възхитени. А хората, които не са получили земя, няма да са толкова доволни.”
По сп. Тайм и сп. Сайънс
